Излизам от вечерно пазаруване в Kaufland, натоварвам си покупките в багажника и си тръгвам към вкъщи. ‘Леко’ скапан от поредния работен ден, гледащ тъпо напред и витаещ в облаците. Разстоянието от магазина до моя квартал е около 3 км приблизително. Не след дълго настигам синьо BMW, не съм сигурен за модел, някакво старичко но голямо. Автомобила се движи с 25-30 км в час, с отворен прозорец като явно умишлено не позволява на никого да го изпревари. Е кво толкова, поредното „гъзе“. Карам си след него с това темпо. По едно време от отворения прозорец се подава ръка (прозореца на шофьора), която държи обелка от банан. С въртеливо движение присъщо само за изпечен жонгльор обелката от банана прелита над тавана на BMW-то и пада върху десния тротоар. Това движение и изхвърляне на обелки от банани се повтаря три пъти, като единия обелката пада точно до една жена позволила си да използва тротоара. Ама тя не знае ли, че това е бунище! Като приключи с похапването, въпросния индивид си протяга отново ръката и пусна найлоновата торбичка на платното. При цялото това шоу за 2-3 км не спази нито един знак СТОП и не даде нито един мигач. Не мога да си представя колко им е скучно на гражданите в по-развитите държави.

Абе на никой ли не му прави впечатление? Повечето ТВ продукции с тематика ‘България’ или живота в България са с насоченост към малцинствата. Да да, знам че навлизам в много болезнена и опасна тема, но леко ми писна пред света да показват документални филми за държавата ни и да създават меко казано негативно мнение за нас. Преди време си спомням един документален филм, нашенско си производство в който показаха един ромски пазар на булки. Подробно разказваха за семейство което пласира дъщеря си на него, проблемите, традициите им. Подобна продукция съм гледал и за Българите зад граница – ниско платени работници от ромски произход. Но не е само това, ето идва и още една. Този път носеща гръмкото заглавие: „Хотел „Рай – приказката за панелния човек“. Ето и кратко описание на продукцията от dnes.bg: (още…)

Който ме познава знае за леко сбърканите ми идеи да подкрепям винаги родното производство и родните услуги. Простичко казано искам да си харча паричките унас. За голямо мое съжаление обаче всеки ден ми писва от глупостите на българските търговци, от отношението им към мен като клиент и разбира се не на последно място от цените. Не са нормални надценки от порядъка на 200-300%.
Въпреки идеята ми за ползване на български услуги, от днес лишавам още една българска фирма от малка част от заплатката ми. Сайтчето ми, както и още няколко, се изнасят от българските хостинг фирми и отиват в USA. Поне в следващата година ще видим как са услугите навън ‘Булгаристан’. Все пак за да няма скрита реклама, няма нито да казвам коя бг хостинг фирма съм ползвал до момента, нито при коя е сайта в момента.

Май отдавна не съм писал и вече цяла седмица се чудя какво. Има разни неща който се случват наоколо като разни политически интриги, някви интернет порно скандали (май това е начина известни личности да си вдигнат рейтинга когато се изчерпат), разни нови придобивки – „чорапник“ в Русенския Университет и какво ли още не. Този път обаче нито едно събитие не ми се стори интересно. Още повече, тази публикация ми е нещо като юбилей: 50-та публикувана. Стоейки с биричка на масата и ровейки се в мрежата мисля, че намерих за какво да пиша. Този път обаче няма нужда от дълги обяснения или разкази, причината за поста ми е…песен (да отбележим не е чалга). Лично на мен парчето на Шанел и Павел ми направи наистина сериозно впечетление, но оставям всеки сам да прецени за песничката, а аз си самопожелавам нещо като „Честит рожден ден“ на блогчето.